История

Автор: Никола Вапцаров

Жанр: стихотворение


Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници? – Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които миришеха на лук и вкиснало, и под мустаците увиснали живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна, че те нахранихме с събития и те напоихме богато с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само, а вътре, знам, ще бъде празно и няма никой да разказва за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани във темпове и във агитки и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита.

Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали, на завет някъде до тръните, а майките лежали влажни и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен, жените вили по задушница, изкарвали плача на песен, но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали, се потехме и под езика, работехме къде що хванем, работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи: „Така било е и ще бъде…“ А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато и търтвахме навън, където една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато в задръстените кафенета! И късно през нощта си легахме с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!… А тегнеше небето ниско, свистеше въздуха нажежен… Не мога повече! Не искам!…

Но в многотомните писания, под буквите и редовете ще вика нашето страдание и ще се зъби неприветно –

защото би ни безпощадно живота с тежките си лапи направо по устата гладни, затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем, когато краднем от съня си, парфюмен аромат не дишат, а са навъсени и къси.

За мъката – не щем награди, не ще дотегнем и с клишета на томовете ти грамади, натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости на тях – на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили.

Още от Никола Вапцаров

Други

no posts found