Cis moll

Автор: Пенчо Славейков

Жанр: поема

Анализ на „Cis moll“ от Пенчо Славейков


Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец. Таинствена и чудна лятна нощ полухваше с дихание си морно и лееха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици; невнятен говор водеха със тях в градината събудените ветки. Нощта бе ясна, но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата – и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад, през стаята премина и замислен той седна пред отворений роял… Разсипаха се звуци бурен вихър и трепнаха прекъснати. Ръце отпусна той и смъртно бледен лик безпомощно обори на гърди. И в мрачния му ум злокобни мисли се зароиха, сепнати за миг, тъй както искри изпод пепелта на току-що разровена жарава:

– За мене всичко свършено е вече! Слепецът няма слънцето да види. Във безпросветна нощ залутан, само живее той – да чувства адский ужас на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки на слънцето лучите – с звуковете на музиката… А едни, едни те даваха живот на моя дух и светлина на гордите ми чувства. Аз доживях самичък да се видя мъртвец приживе, Другите живеят с живота на творенията мои – и само ази зарад тях съм глух. И призракът на мойта чест жестока ме неотстъпно навсъде преследва със своя злобен и ужасен смях: „Творецът на хармонията – глух!“ Душа жаднее за покой – покой във гроба – на чиито двери няма съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт над него и облъхна го със мраз. Но геният, хранител на душата, отблъсна властно удара… Бетховен чело подье и през прозореца стрелна навъсен поглед в звездни небеса. – Покоят е тъй близо!… За такъв ли покой жадней сърцето? Избавленье! В смъртта покой?! Дали не малодушье за него с своя милкав глас ми шепне?… Де гордото съзнание – че грей величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп; но в слепота от хилядите зрящи дничък само той е виждал ясно… Не из очите погледът излиза, а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек! То стон ли е на хаоса душевен? Свещен ли плач на бедното сърце? Или е трепет то на ощ незнайни, но горди мисли, зародени в мрака, що божий пръст на нов насочва път?…

Не! Не! Живее всемогъщий дух – а с него аз в изкуството живея… И загубата на единий слух нелесно тъй убива идеалът, когато него Висший Слух поддържа! Аз чувствам чрез него буйний пулс на общия живот на естеството – не той ли бие в моето сърце? То не от туй ли страда тъй жестоко? В страданьето е негова живот! И само в него ази ще намеря за нови чувства нови звукове – изкуството чрез тях да обновя…

Таз висота достигна, възродена в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян унесен, той сафърленото свое творение отново залови – и се забрави, и забрави всичко… В хармония и дивна, и надвластна се сбориха и сляха звукове, метежен рой подир метежен рой, като пожарни пламъци. От тях на беззаветност знойний дъх повея… А смъртните окови, що душата тъй гордо бе зафърлила, звънтяха болезнено, като отьек на буря, и нейде си замираха далеч… В нестройний строй на тоя химън горд диханието на покой възвишен трепереше – покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази как влезе тихо в стаята един от младите му ученици; сепнат от звуковете бурни на рояла, зад него той застана… И ужасни в главата му се мисли зароиха: „Рикание на гладен лъв в пустиня в тез звукове ехти. Отде те идат? Това не е ли изблик на безумье? Или той с свойта глухота изгуби и паметта за формата и строя? Безумецът, дали не възмечтава да заглуши светът – и нов закон да тури за хармонията той?!“

А между туй, съзнанието тайно мълвече на Бетховена в душата: „Ти на съдбата няма що да робщеш. Ти имаш свой особен дял… Ти сне от небесата пламък Прометеев да го запалиш в хорските сърца и възгорени, да ги възвисиш. И в тях сърца, един през векове, ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“

Още от Пенчо Славейков

Други

no posts found