Заточеници

От заник-слънце озарени, алеят морски ширини; в игра стихийна уморени, почиват яростни вълни… И кораба се носи леко с попътни тихи ветрове, и чезнете в мъгли далеко вий, родни брегове И някога за път обратен едва ли ще удари час: вода и суша – необятен, света ще бъде сън за нас! А Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин ще греят нам – до гроб зарица сред споменът един. Рушители на гнет вековен, продаде ни предател клет; служители на дълг синовен, осъди ни врага заклет.. А можехме, родино свидна, ний можехме с докраен жар да водим бой – съдба завидна! – край твоя свят олтар. Но корабът, уви, не спира; все по-далеч и по далеч лети, отнася ни… Простира нощта крилото си – и веч едва се мяркат очертани на тъмномодър небосклон замислените великани на чутният Атон. И ний през сълзи накипели обръщаме за сетен път назад, към скъпи нам предели, угаснал взор – за сетен път простираме ръце в окови към нашият изгубен рай… Горчива скръб сърца ни трови. – Прощавай, роден край!

Още от Пейо Яворов

Други

[wpb-random-posts]