Автор: Никола Вапцаров
Жанр: стихотворение
Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак?
И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи?
Ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се. Късно. Бяхме вързани жестоко. Като някакви животни в клетка светкаха очите жадно и търсеха, и молеха пощада.
А бяхме млади, бяхме толкоз млади!… И после… после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена, не, като проказа тя раснеше, разкапваше душата, тя сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта, тя виеше с закана, а беше рано, беше много рано…
А там – високо във небето, чудно трептяха пак на чайките крилата. Небето пак блестеше като слюда, простора пак бе син и необятен, на хоризонта пак полека-лека се губеха платната всяка вечер и мачтите изчезваха далеко, но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно. Но ний деляхме сламения одър и тебе чувствам нужда да разкажа как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник. То злобата в сърцето трансформира в една борба, която днес клокочи.
Още от Никола Вапцаров
Други
[wpb-random-posts]