Автор: Атанас Далчев
Жанр: стихотворение
Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ!
Нямаш нито жили, нито нерви, нямаш нашата злочеста плът. Съвестта и хилядите червеи никога не те гризат.
Ти не си изпитвал още жаждата от която почват вси беди: не грешиш ти никога: не раждаш, пък и сам си нероден.
Ти си свят. Не затова ли некога в огнените стари векове от гранит и мрамор е човекът ваял свойте богове?
Алена искра, от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях: вечно и светò е само мъртвото, живото живее в грях.
Прилитат и отлитат птиците, изгрява ден, залязва ден: аз дните си като страниците прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия живот на някой чужд, а твоят, никому ненужен, да мине глух и пуст.
До мене ти не стигна никога, о, зов на любовта, и аз изгубих зарад книгите живота и света.
Още от Атанас Далчев
Други
[wpb-random-posts]