Матури 2024: „Приказка за стълбата“ се падна на матура по БЕЛ след 12 клас
По творбата „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски писаха днес зрелостници на първия задължителен зрелостен изпит по български език и литература.
Темата на интерпретативното съчинение е била „Цената на компромиса в „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. За зрелостниците, избрали да пишат есе на матурата, темата е била „Мълчанието – сила или безсилие“, съобщиха ученици, които излязоха от изпита от столични училища.
Приказка за стълбата – текст
„Кой си ти?“ – попита го Дяволът.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие…“
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
„Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
„О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“
Дяволът се усмихна:
„Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“
„Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя… Аз съм беден дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.“
Дяволът пак се усмихна:
„О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“
„Слухът си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…“
„Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
„Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“
Момъкът се вслуша. Странно – защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят!. . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
„За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“
Момъкът отчаяно махна ръка:
„Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“
Дяволът: „Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
„Виж голите им кървави меса!“
„Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози!…“
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
„Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци…“
„Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си!“
Момъкът махна ръка:
„Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!“
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
„Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
„Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“
„Напротив – най-щастливия!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
„Да бъде! Вземи ги!“
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
„Кой си ти?“ – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
„Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“