Завод

Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът - тежък, скучен. - Живот без маска и без грим - озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно, и трябва да си страшно упорит, за да изтръгнеш от зъбите на туй настръхнало, вбесено псе парченце хлеб.

Във залите плющят каиши, трансмисии скриптят от всеки кът. И става толкоз душно, че да дишаш не би могъл спокойно, с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър люлее ниви, слънцето блести... Дърветата опират във небето, а сенките - в заводските стени. Но как е чуждо и ненужно тука, съвсем забравено това поле!

Една ръка изхвърли на боклука идилиите с синьото небе. Защото миг на некаква заблуда, защото миг с размекнато сърце, би значело напразно да загубиш работните си жилави ръце.

И този шум и трясък на машини ще трябва непременно да крещиш, да могат думите разбрано да преминат пространството, което те дели. И аз крещях години - цяла вечност... Долавях, че и другите крещят - машините, завода и човека от най-затуления тъмен кът.

И този крясък стана сплав, с която бронирахме живота си така, че сложиш ли му прът във колелата - ще счупиш своята ръка...

И ти, завод, се мъчиш пак отгоре да трупаш дим и сажди пласт след пласт. Напразно! Ти ни учи да се борим - ще снемем ние слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка толкоз хора с осаждени от черен труд лица, едно сърце във тебе неуморно пулсира с хиляди сърца.