Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, сваля портите, оградите и децата по мегданите - в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна, разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна - къщиците и градинките, и добитъка на хората - в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени, на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" - в избите студен, каменни, завещани от дедите ни - в родния ми град?

Как ще спраш ти мене - волната, скитницата, непокорната - родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, - мене как ще спреш?