Писмо

Ти помниш ли морето и машините и трюмовете, пълни с лепкав мрак?

И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи?

Ти помниш ли как някак много бързо ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се. Късно. Бяхме вързани жестоко. Като някакви животни в клетка светкаха очите жадно и търсеха, и молеха пощада.

А бяхме млади, бяхме толкоз млади!... И после... после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена, не, като проказа тя раснеше, разкапваше душата, тя сплиташе жестоките си мрежи на пустота и мрачна безнадеждност, тя пъплеше в кръвта, тя виеше с закана, а беше рано, беше много рано...

А там - високо във небето, чудно трептяха пак на чайките крилата. Небето пак блестеше като слюда, простора пак бе син и необятен, на хоризонта пак полека-лека се губеха платната всяка вечер и мачтите изчезваха далеко, но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало - неважно. Но ний деляхме сламения одър и тебе чувствам нужда да разкажа как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник. То злобата в сърцето трансформира в една борба, която днес клокочи.