Маска

Вл. Василеву

Ден карнавален, времето неделно зовеше хората навън: тълпа гъмжеше из града. Безцелно, в печал, която нивга не заспа, се лутах аз. Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням. И близко, до уши, чух tambourin; - ръката, що го носи, ме перна по лице, с изкуствен лозов лист: "Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste..."

Като залутан слънчев лъч игрива, маскирана вакханка с волен смях напреде ми се мярна. Да разлива коса поток от злато аз видях въз хитра голота на свежо рамо. И сетне - миг - разкършена снага изчезна в роя като блян. С тъга на страстен зов кънтеше само смехът й още. Странния парфюм на женска плът задави моя ум.

И в непонятен тласък подир нея, улисан из тълпата като луд, без сълзи плачех аз: "Мрътвея - ти каза истината: рано в студ сърцето ми замръзна; мисъл тъмна коса на смърт размахва... Беше ден, свалих аз маската му и пред мен въздъхна нощ, и вече се не съмна... Смъртта - не виждам друго в белия кивот на твоите скрижали тайни, о живот!"

В безумен сън унесен, сред оная забава на стохилядния град и без да се опомня, че не зная кого преследвам, аз нареждах: "Млад - на младост зноя не усетих. С ласка край мене, о живот благоухан, защо не спреш? Сразително желан на всяка смърт, що значи тая маска - !" ...А пътьом, чак до късни тъмнини, с конфети ме обсипваха жени.