Йохан

Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг.

След него припна плачуща жена протегнала в ръцете си дете. Но, озарен от бледата луна, безшумно в тягостната тишина, отмина той и всичко опусте.

По него дълго, дълго гледа тя, далечевпила поглед замечтан; наоколо бе сънна пустота и само прибледнелите уста нашепваха едвам "Йохан, Йохан!"

А над Берлин, потънал в ситен скреж и лунни сребросинкави петна, внезапно екна първия гърмеж и ехото в безумний си летеж раздра задрямалата тишина.

След него втори, трети.......ето в миг изтръпна в ужас снежния Берлин. Нощта изпълни се с гърмеж и вик и пламъкът изви червен език, блестящ над покривите кат рубин...

*

На барикадата бе непознат Йохан, И непознат остана той. Прислонил се до старец белобрад, излеко побледнявам от остър хлад, гърмеше с вихъра на кървав бой....

И труп до труп в мъртвешка хладина простират се, а бурята гърми; по сини блузи алени петна, в очите смръзнал вик и не в една десница още пушката дими.

А недалеч, зад срещните стени, картечниците блесват с огнен лик, хусарите на шеметни вълни промъкват се и залп след залп гърми и вие се Смъртта в размах велик...

*

На барикадата Йохан е сам. В предсмъртен стон старикът белобрад, оплискан с кръв, повдигна се едвам. Съзрял хусарите през дим и плам, крещи, издъхвайки: "Назад! Назад!"

А стиснал карабината в ръце, Йохан ги среща с гръм и ги зове: "Елате вий, аз с каменно лице ще срещна щика в своето сърце! Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас ще бликне нови хиляди борци! Веч бий дванайсетият кобен час и ще сразим престъпната ви власт! Елате вий! Елате, подлеци!"

А от веригите хусар един тогаз просъска гневно с глас пиян: "Млъкни! Ръцете горе, рабски син!" Но, величав кат някой исполин, "Челата горе!" - викна му Йохан.

Задружен гръм изпрати му ответ. Той грохна до старика белобрад. Хусарите се втурнаха напред. Един от тях се взря в лика му блед и пръсна черепа му с приклад.

*

А тънеше Берлин в мъгла и скреж и бликаше предутрен синкав здрач. И в бедна хижа, в ужас и копнеж една жена при всеки глух гърмеж избухваше в несдържан горък плач.

И стиснала детенцето си, тя все чакаше със поглед замечтан. Навън цареше смъртна пустота и глухо прибледнелите уста през плач нашепваха: "Йохан! Йохан!"